Новалис (Фридрих фон Харденберг): Християнството или Европа – фрагмент

Новалис и идеята за възраждането на християнска Европа

Фридрих фон Харденберг (с поетическото име Новалис, 1772-1801) е най-нежният поет и същевременно универсална фигура на ранния романтизъм. Неговите интереси обхващат както поезията, така и философията и естествените науки. Според Новалис религията трябва да стане отново фундамент на държавата. Религиозното единство на Средновековието, старата християнска Европа трябва да възкръсне. Идеята за възраждането на един обединен западен свят след периода на отказ от вярата Новалис развива в съчинението си „Християнството или Европа”, написано през 1779 година, откъси от което публикуваме:

„Били са хубави, славни времена, когато Европа е била християнска земя, когато Едно християнство е обитавало този създаден по човешка мярка континент; Един голям, задружен интерес свързвал най-далечните провинции на това обширно духовно царство.

Без да разполага с големи светски имущес­тва, Един глава ръководел и обединявал големите политически сили. Една многолюдна гилдия, достъпна за всеки, стояла непосредствено под него, изпълнявала напътствията му и усърдно залягала да укрепи благотворната му власт.

Всеки член на тази общност бил почитан навред и ако простите люде търсели от него утеха или помощ, закрила или съвет и с готовност задоволявали в замяна разнообразните му потребности, то и самият той намирал закрила, уважение и отклик при по-могъщите, и всички се грижели за тези избрани, сподобени с чудот­ворни сили мъже като за чеда на небето, чието присъствие и благоразположение носели всякаква благодат. Хората се отна­сяли с детска доверчивост към възвестяваното от тях.

Как ведро можел всеки да върши всекидневната си земна работа, след като чрез тези свети хора му било осигурено сигурно бъ­деще и всяка погрешна стъпка била опрощавана, всяко тъмно петно на живота – заличавано и пречиствано от тях. Те били опитните кормчии сред голямото, непознато море и под тяхната закрила хората можели да посрещат без страх всички бури и да разчитат с упование, че ще достигнат и слязат на брега на ис­тинския роден свят.

…Ученият е по инстинкт враг на ду­ховенството от стария порядък; ученото и духовническото съсловие не могат да не водят изтребителни войни, когато са разделени, защото те спорят на Едно място. Това разделение се проявявало все по-ярко и учените печелели толкова повече поч­ва, колкото повече духовенството на европейските народи се приближавало към периода на победоносната наука, а знанието и вярата влезли в решително противоборство. Във вярата тър­сели причината за всеобщия застой, чрез всепроникващата наука се надявали да го преодолеят.

Навред религиозното чувство страдало от всевъзможни преследвания срещу досегашната му същност, срещу преходния му облик. Резултатът от модерния начин на мислене бил наречен философия и към нея причислили всичко, което било противно на старото и най-вече следователно всяка атака срещу религията. Първоначалната лична омраза сре­щу католическата вяра прераснала постепенно в омраза срещу Библията, срещу християнската вяра и накрая срещу самата религия.

Нещо повече, омразата срещу религията съвсем естес­твено и закономерно се разпростряла върху всички обекти на вдъхновението, обявила за ерес фантазията и чувството, нравс­твеността и любовта към изкуството, бъдещето и праисторията, поставила с мъка човека начело на редицата на живите твари и превърнала безкрайната творческа музика на мирозданието в монотонно тракане на огромна мелница, движена от течението на случая и плуваща по това течение, мелница сама за себе си, без строител и мелничар и всъщност истинско „перпетуум мобиле“, мелница, мелеща самата себе си.

 Франция била така щастлива да стане лоното и се­далището на новата вяра, сглобена само от знание и нищо друго. Колкото и хулена да била поезията в тази нова църква, то все пак имало там неколцина поети, които заради ефекта си служе­ли още със старите украшения и старите светлини, но при това се изложили на опасността да възпламенят новата световна система със стар огън. Някои по-умни членове обаче съумели веднага да полеят със студена вода разгорещените вече слуша­тели. Членовете се заели с неуморно старание да прочистят природата, земята, човешките души и науките от поезията – да заличат всякаква следа от святото, да помрачат със сарказми спомена за всички възвисяващи събития и люде и да оголят света от всякаква пъстра украса.

Тяхна любимка станала светлината заради своето математическо покорство и своето нахалство. Те се радвали, че тя може по-лесно да се троши, нежели да се играе с багри, и затова назовали на нея голямото си начинание – Просвещението. В Германия това начинание се извършвало по-основно, реформирали образователното дело, потрудили се да придадат на старата религия по-нов, по-разумен, по-достъпен смисъл, като грижливо я почистили от всичко чудотворно и загадъчно. Цялата ученост била впрегната, за да се пресече пътя на бягство към историята, като се мъчели да облагородят историята в някаква домашна и буржоазна битова картина.

novalis-original

Гробът на Фридрих фон Харденберг, с поетическото име Новалис (1772-1801), в град Вайсенфелс

Бог бил превърнат в бездеен наблюдател на голямата, вълнуваща пиеса, изнасяна от учените, който накрая трябвало да угощава и прославя поетите и актьорите. С особено старание бил просвещаван простият народ и възпитаван в споменатото образовано въодушевление, и по този начин възникнало едно нова европейско съсловие – на филантропите и просветителите.

Жалко, че природата си оставала все така чудна и неразбираема, все така поетична и безкрайна, напук на всички усилия за нейното модернизиране. Щом някъде се пръквало някакво старо суеверие в един по-висш свят или нещо подобно, тутакси от всички страни се надигала врява и с всички сили задушавали опасната игра в пепелта чрез философия и остроумие. Въпреки това лозунгът на образованите бил „толерантност” и особено във Франция тя била равностойна на философията.Твърде интересна е наистина тази история на съвременното безверие и тя е ключът за всички чудовищни явления на новото време.

… Нека истинският наблюдател съзерцава спокойно и несмутимо новите, революционни времена. Не му ли се струва революционерът като някакъв Сизиф? Едва достигнал върха на равновесието и ето че огромният товар се отъркулва отново надолу от другата страна. Той няма да остане никога горе, ако някакво привличане към небето не го задържи във висините. Всичките ви опори ще бъдат твърде слаби, ако вашата държава запази тежнението си към земята, но свържете я чрез някакво по-висше въжделение с небесните висини, дайте й някакво от­ношение към мирозданието, и тогава ще имате една неуморима пружина и усилията ви ще бъдат богато възнаградени. Към историята ви препращам аз, потърсете в нейното развитие по­добни периоди и се научете да използвате магическата пръчка на аналогията.

… Само ре­лигията може да разбуди отново Европа, да даде сигурност на народите и видимо да въдвори християнството с ново великоле­пие на земята в старото му миротворческо звание.

Притежават ли народите Всичко, що е от човека – не само неговото сърце? – свещения му орган? Не стават ли те приятели като опечалените край ковчезите на свои близки, не забравят ли всяка вражда, когато им говори божественото състрадание – и не пълнят ли очите им със сълзи Едно нещастие, Една мъка, Едно чувство? Не ги ли обзема с могъща сила самопожертвователността и всеотдайността и не копнеят ли те да бъдат при­ятели и съюзници?

Къде е оная стара, мила, единствено ощастливяваща вяра във властта Божия на земята, къде е онова небесно доверие на людете един към други, онова сладостно преклонение пред из­лиянията на боговдъхновеното чувство, онзи всеобятен дух на християнството?

Християнството има три образа. Единият е оплодителният елемент на религията – като радост от всяка религия. Вторият е посредничеството изобщо – като вяра в способността на всичко земно да бъде вино и хляб на вечния живот. Третият е вярата в Христос, неговата майка и светците. Изберете който си поискате, изберете и трите, все едно, с това Вие ставате християни и членове на една единствена, вечна, неизказано щастлива общност.

Приложено на дело, оживотворено християнство е била старата католическа вяра – последният от тези образи. Нейното вездесъщие, нейната любов към изкуството, дълбоката й човещина, неразтрогваемостта на нейните бракове, нейната човеколюбива общителност, нейната радост от бедността, послушанието и вярността я засвидетелстват неоспоримо като истинска религия и съставляват основните черти на нейния порядък.

Тя е пречистена от струята на времената и в съкровена, неразривна връзка с другите два образа на християнството ще ощастливява вечно тази земя.

Християнството трябва отново да стане живо и действено и да съгради отново една видима църква без оглед на държавни граници, която да приеме в лоното си всички жадуващи за свръх-земното души и с готовност да стане посредник на стария и новия свят.

То трябва отново да излее стария рог на благодатта върху народите. Християнството ще се възправи от свещеното лоно на един достолепен европейски консилиум и делото на религиозното пробуждане ще бъде подето според един всеобхватен божествен план. Никой тогава няма вече да протестира срещу християнска или светска принуда, защото същността на църквата ще бъде истинската свобода и всички необходими реформи ще се извършват под нейно ръководство като мирни и законосъобразни държавни процеси.

Кога и кога по-скоро ще стане това? Нека не питаме. Търпение само, ще дойде, трябва да дойде святото време на вечния мир, когато новият Ерусалим ще бъде столица на света; а дотогава бъдете бодри и смели пред опасностите на времето, спътници на моята вяра, възвестявайте със слово и дела божес­твеното евангелие и останете верни до смъртта на истинната, безпределна вяра.”

Превод: Никола Георгиев;

Източник: Учениците на Саис, София, Лик, 1993 г.;

Снимки: de.wikipedia.org; nzz.ch;

http://cao.bg